ФИЛОСОФИЯ

Георги Каприев

Абстракт: Пети век е дал на цялото средновековие две книги, всяка от които във висша степен изразява идеологическите основи на огромната епоха. Едната е написана обаче на латински, а другата на гръцки и разликите между тях символизират в голяма степен различието между латинския свят и ранно византийската култура. Темата на За Божия град е светът на историята, при което историята (разбира се, свещената история) се схваща като остро конфронтиране на противоположности и като път, който води от една диалектическа степен към друга. Времевият принцип е взет при Августин съвсем насериозно. Темата на Ареопагитическия корпус е светът като космос, като законосъобразно степенуване на сетивното и свръхсетивното, като йерархия, пребиваваща непроменливо в извънвремевата вечност – така гласи една прочута теза на Сергей Аверинцев. В нея по образцов начин е изказан стародавният научен предразсъдък, според който във византийската култура картината на света радикално се доминира от извънвремевата и неподвижна трансцендентност, различавайки се чрез тази си характеристика от латинската културна форма. На това положение се вменява да определя и спецификата на интелектуалната дейност. Едно от следствията, извеждани от тук, е необходимата липса на същинска философия във Византия и особено на наука за биващото като биващо, тоест на онова, което Западът именува „метафизика”. Моето размишление е посветено на опровергаването на този предразсъдък. По-скоро ще настоявам, че темпоралността и историчността формират един основен елемент на византийската философия, който тъкмо позволява формулирането на различаването й не само от теологията като богосъзерцание, но и от догматичното богословие, а в известна степен и от спекулативната теология. Прочети статията:

Tagged as: Византийска философия, Дионисий Псевдо-Ареопагит, Максим Изповедник

{ 0 comments }